неделя, 10 април 2011 г.
неделя, 27 юли 2008 г.
Японски учени са разработили DVD с обем 42 GB.
Изследователи от лаборатория на японския университет Тохоку са разработили технология, с помощта на която от всяка пита на работната повърхност може да се създаде структура, която запазва 8 пъти повече данни за сметка на запис на информация под различни ъгли. При обикновени условия за запазване на един бит данни е необходим един пит, а при новата технология става дума за запазване във всеки пит до 1 байт данни, което е 8 пъти повече (1 byte = 8 bits).
За съжаление новата технология има съществен недостатък, защото записаните по този начин DVD дискове, не могат да се четат на обикновените DVD плеъри.
Изследователите са заявили, че тази технология може да се оптимизира и за Blu-ray дискове.
Източник: kaldata.com
събота, 19 юли 2008 г.
Как се прави overburne на CD-та ?
Тази функция дава възможност да се запише на едно CD, максимално количество информация, извън общоприетите стандарти. Различни производители правят бланки с различен от познатите като стандарт 650 и 700 Мб. обем. За да може да бъде направен запис на подобни носители, е необходимо:
1. Записващото устройство да поддържа тази функция
2. Софтуера, с който се записва също да поддържа тази функция
3. Софтуера да успее да „подкара” тази функция на съответното записващо устройство.
Тези три неща са задължително условие, за да се получи запис на дискове по големи от общоприетия стандарт от 700 MB. Как се разбира дали това може да стане?
В описанието на някои записващи устройства е отразено в документацията. На други – не. На софтуерните инструменти – също. Но няма начин да се разбере третото условие дали може да се изпълни (особено за много нови записващи устройства) без да се пробва. Ако и при пробата не заработи, става ясно, че някое от условията не е изпълнено.
Има случаи, в които софтуера тръгва и работи пълноценно, но не поддържа тази (или някоя друга) функция. Това не означава, че софтуера или хардуера е „скапан”.
Преди да набедим което и да е от двете, трябва да се убедим в следното:
- дали версията на продукта е подходяща за този хардуер. Nero е изключително прецизно поддържан софтуер. Почти всеки месец излиза обновена версия, в която при повечето случаи промените и допълненията са главно в библиотеките с алгоритми за използването на подобни функции на появилите се през периода нови периферии. В много случаи тази функции „хукват”, след като се инсталира по-нова версия.
- дали самия хардуер поддържа дадената функция (най-точна информация от сайтовете на производителя). Това изисква определени уговорки – не всички функции са унифицирани. Има такива, които работят само с определен софтуер, който в повечето случаи се предлага от самия производител. Единствено претенции относно работоспособността на дадено устройство може да има, ако описаното от производителя не работи пълноценно. Тук играе важна роля и останалата част от хардуера – бързина на процесора, наличие на памет и др. Най-често срещания проблем при „по-слаби” конфигурации е възможността им за запис до определена скорост, по-ниска от оказаната от производителя. Тук не е без значение и така наречения Firmware.
Понякога някои пропуски на производителя се корегират и след подмяната му, всичко заработва. Firmware е "нещо" подобно на Bios-а на компютъра, или програма, която се записва трайно в памет(обикновено малък EPROM чип който е част от записвачката) на самото записващо устройство и играе ролята на постоянен драйвер, чрез който се управлява самото устройство. По-нови версии се предлагат от самите производители на устройства. Когато се проверява за подобно нещо, трябва да се знае ТОЧНИЯ тип на устройството, за което се търси Firmware. Тук ВСЯКА БУКВА И ЦИФРА са от значение. Никакви експерименти не трябва да се допускат с подмяна с такъв за друг тип устройство. Не на последно място – ако всичко работи добре, подмяната на Firmware е ненужна.
Това са общите условия, които трябва да са изпълнени, за да вървим нататък. Настройките не са много, но трябва да се направят по този начин. Ако не бъдат направени тази функция няма да заработи.
Ето първата настройка. Тя се прави от менюто отгоре, File -> Preferences и се избере ->Expert Features.
Трябва да се отметне Enable Overburn Disk-at-once burning. В Maximum CD size да се опише точно максималния обем на бланката, която ще се записва. Следващото нещо което се прави обикновено от повечето от нас, се превръща в един от най-обсъжданите въпроси свързани с този начин на запис.
Повечето, които са ползвали продукта и го познават добре, знаят, че от меню Recorder ; Disk Info се вижда информация за обема, сесиите, незаетото място и други подробности за даденият CD носител. Остават много изненадани от факта, че прилежно са описали обема на CD-то на правилното място, но информацията показва нещо подобно на:
от което се вижда, че бланката е отново със стандартната големина и въпреки „усилията” не е „пораснала”, както се иска в задачата.
Това не трябва да е повод за тревоги. Какво е „действителното” положение.
Всяка бланка съдържа информация за себе си, която е трайно записана при производството. Някои производители записват действителната големина като информация. Други записват като информация стандартна големина. Това не означава, че бланката няма да се запише (освен ако не е с по-голяма „теоретична” големина, обявена от недоброжелателен производител или търговец). Това е така, за да може всяко устройство да прочете тази информация и продължи с четенето нататък. В противен случай, устройство което прочете непознати за него параметри, няма да се опита да прочете фактическата информация на носителя. Просто би се приело, че това е „непознат” за четене стандарт. А така, устройството чете данните като за стандартна бланка, приема стандарта, след което чете записаната информация за структурата на самия запис от информационния блок и продължава според инструкциите, които са индивидуални за всяка бланка. Ето аналогичен пример – за да заработи един твърд диск на даден компютър, то той за начало трябва да се опознае от дънната платка, след което предава управлението на контролера за диска и т.н. С тези параметри се цели същото, особено за съвместимост с по-стари устройства.
Ето още една задължителна настройка, преди да се започне записа:
Преди да се стартира записа, в меню Burn ; Write method трябва да се избере Disk-at-once от падащото меню. Това е задължително условие, за да може Nero да „включи” Overburn функцията.
Тук трябва да се съобрази и това, на какво устройство ще се чете записваната информация. Ако устройството е по-старичко, скоростта на запис не бива да надхвърля 16X .
Съветвам също, когато непознати носители се записват за първи път, да се ползва функцията Simulation. Така ако записа е неуспешен, носителят(CD-то) ще остане незаписано. Този метод препоръчвам, при пускане на функцията за първи път. Така „безболезнено” ще може да се експериментира, дали описаните по-горе три условия за работа в такъв режим са изпълнени и работят надеждно. Записа в този режим трае два пъти по-дълго време.
автор: pgm от PCHelp.Data.BG
Blu-ray диск
Името на новия формат произлиза от използването в него на синьо (по-точно виолетово) лазерно излъчване, което позволява запис и съхранение на данни върху оптичен носител с висока плътност. Blu-ray е създаден от група от девет компании, а именно Sony, Philips, Pioneer, Panasonic, Thomson, LG, Samsung, Hitachi и Sharp. По късно се включват Apple, TDK, Dell, Hewlett Packard, The Walt Disney Company, Warner Bros. и Universal Music Group.. Конкурентният продукт HD DVD е на Microsoft, NEC, Sanyo, Toshiba и по-късно - някои от големите филмови къщи. Повечето филмови компании издават много от заглавията си и в двата формата.
Капацитетът на един носител Blu-ray е до 25 GB данни, като обемът на един двуслоен носител е 50 GB. Според физическия формат Blu-ray дисковете се делят на следните типове: BD-ROM, BD-R и BD-RE.
Един от проблемите при Blu-ray, породен от високата плътност на данните, е защитата на слоя с информация срещу физическо нараняване. В началото на развитието на тази технология носителите се съхраняваха в специални прахозащитни и удароустойчиви кутии, които обаче правеха дизайна на диска доста старомоден и неудобен. Ето защо Blu-ray консорциумът разработи специален покривен слой, който се нанася върху носителя и предпазва защитния, а също и информационния слой от надраскване. Така BD носителите стават много по-стабилни и защитени от външни влияния, а освен това се увеличава времето за съхранение на информацията.
На Blu-ray носители може да се запише до 9 часа видео с висока разделителна способност или до 23-25 часа със стандартна. Тези обеми са непосилни за DVD носителите в момента, най-вече когато става въпрос за особено големи разширения (часове видео информация) на филмовия материал: бонус сцени и материали, съпътстващи филмовото заглавие, докато допълнителни субтитри и аудио дублаж на различни езици не са проблем (виж DVD-Video), те заемат значително по-малко място. Една от причините за създаването на формата BD e по-голямата интерактивност и мултимедийност за крайния потребител. Друга като че ли по-важна причина е необходимостта от съхранение на телевизионни програми с висока разделителна способност (High Definition TV).
През 2007 г. Blu-ray набира сериозна скорост и продажбите на тези дискове в САЩ са нараснали до над 2,6 млн, което е два пъти повече, отколкото са продадените дискове от конкурента HD DVD за същия период.
Оптични носители от ново поколение
Blu-ray Disc (BD) е следващо поколение формат за оптични дискове, предназначен за съхраняване на видео с висока разделителна способност и данни с висока плътност. Стандартът Blu-ray e съвместна разработка на група за потребителска електроника и съдружници в копютърната сфера наречена Сдружение на Blu-ray Disc (BDA). Съпоставим е с форматът HD DVD - главният му кокурент. Blu-ray побира повече информация на слой, 25 вместо 15 гигабайта, но първоначално подръжката му може да струва повече.
Името му - Blu-ray /Син лъч/ идва от по-късата дължина на вълната (405 нм) на "синия" (технически синьо-виолетов) лазер, това в действителност позволява съхранение на повече данни от един DVD, който има същите физически размери, но използва червен лазер с по-голяма дължина на вълната (650 нм).
Разновидности и размери:
Еднослойният Blu-ray disc (BD) може да побере 23,3, 25 или 27 ГБ. Това е достатъчно за приблизително четири часа видео с висока разделителна способност плюс аудио. Двуслойният BD може да побере 46,6, 50 или 54 ГБ, достатъчни за приблизително осем часа HD видео. Понастоящем се разработват дискове побиращи 100 ГБ и 200 ГБ, които използват съответно четири и осем слоя. TDK вече обяви прототип на четирислоен 100 гигабайтов диск (http://www.physorg.com/news4409.html).
Стандартът BD-RE (презаписваем) е на разположение заедно с форматите BD-R (записваем) и BD-ROM, които станаха достъпни през средата на 2004 г. като част от спецификациите за версия 2.0 на Blu-ray. Предзаписаните (предварително записаните) BD-ROM дискове ще се появят на пазара най-рано през 2006 г.
Също така в допълнение към 12 сантиметровите дискове, е заплануван 8 сантиметров вариант за ползване с камкордери (camcorders), който ще побира 15 ГБ.
За да се осигури лесната бъдеща съвместимост на форматът Blu-ray Disc, той включва и поддръжка на многослойни дискове, които ще позволят капацитета за съхранение на данни да нарастне лесно в бъдеще до 100-200 ГБ (25 ГБ на слой), като се добавят още слоеве на дисковете.
Плеъри (http://www.blu-ray.com/players/)
Рекордери (http://www.blu-ray.com/recorders/)
Устрйства за компютри (http://www.blu-ray.com/drives/)
HD DVD
HD DVD (DVD с видео с висока разделителна способност) е цифров формат за оптични носители, който е разработен като стандарт за DVD с висока разд. способност. HD DVD е подобен на конкурентът му Blu-ray Disc, който също използва размери (120 мм в диаметър), еднакви с компакт-дисковите оптични носители за съхранение на данни и същият син лазер с дължина на вълната 405 нм. HD DVD е поддържан от Toshiba, NEC, Sanyo, а в последно време и от Майкрософт, Хюлет Пакард и Интел. HD DVD е подкрепен от три големи кино студия: Paramount Pictures, Universal Studios и Warner Bros. Toshiba обяви първи продажби на HD DVD плеъри за март тази год. с цена за моделите от 499 и 799 долара. Също така на Изложението за потребителска електроника 2006 (CES) Майкрософт обяви, че ще има външно HD DVD устройство-прибавка за игровата конзола Xbox 360, което трябва да се появи по някое време тази година.
На Изложението за потребителска електроника 2006 (CES) в Лас Вегас, компаниите поддържащи HD DVD казаха, че ще пуснат почти 200 филма в този формат до края на годината.
Обзор:
Капацитетът на еднослоен HD DVD e 15 ГБ, а на двуслоен 30 ГБ. Тошиба обяви, че е в процес на разработка на трислоен диск, който ще предлага съхранение на 45 ГБ данни. Това е по-малко от основният му конкурент Blu-ray Disc, който поддържа 25 ГБ на слой, 50 ГБ на два и 100 ГБ на четири слоя. Затова пък от HD DVD изтъкват, че многослойните дискове Blu-ray са все още в разработка. Външният слой на дисковете HD DVD е с дебелина 0,6 мм, също както и при DVD, но e по-дебел от 0,1 милиметровият слой на Blu-ray. Числовата апертура (отворът) на оптичната глава е 0,65, а при DVD е 0,6. И двата формата ще бъдат обратно съвместими с DVD, също така използват еднакви технически похвати за видеокомпресия: MPEG-2, Video Codec 1 (VC1, основан върху форматът Windows Media 9) и H.264/MPEG-4 AVC.
Повече за HD DVD тук (http://en.wikipedia.org/wiki/HD_DVD).
Официална страница http://www.hddvdprg.com/
DVD
DVD е вид оптичен носител на информация с формата на диск, а също и стандарт за запис на данни върху оптичен диск. DVD е съкращение от Digital Versatile Disk (Цифров многоцелеви диск) или Digital Video Disk (Цифров видео диск). Техническата спецификация на DVD-ROM диск и DVD устройство е готова окончателно през 1995 г. През следващата година излизат на пазара първите DVD дискове и плейъри.
Технологията на DVD е усъвършенстване на CD технологията (последната позволява съхранение на стандартно и най-разпространено 702 MB данни). Посредством новата технология на един диск с размерите на CD могат да се запишат данни от 4,7GB (DVD5) до 8,5GB (DVD9), съответно при еднослоен и двуслоен, но едностранен диск. Съществуват и двустранни, еднослойни DVD - DVD10, които побират до 9,4 GB. По-рядко могат да се срещнат и двуслойни, двустранни DVD с обем 17 GB, т.нар. DVD18. DVD дискът се състои от две подложки с дебелина 0,6 mm, които залепени една за друга правят 1,2 mm, което е и дебелината на един CD диск. Всяка една от подложките на DVD диска може да носи един или два информационни слоя - оттам и разнообразието във физическата структура и обема на диска (DVD5, DVD9, DVD10, DVD18).
Разликата между DVD и CD е в дължината на вълната на записващия/четящия лазерен лъч, числовата апертура на обективa, както и в дълбочината и ширината на питовете (ямките). Това позволява запис и четене на по-къси питове, по-голяма гъстота на пътечките на един диск, а оттам - по-голяма плътност на записа и по-голям обем информация на един носител.
От друга страна DVD технологията използва различен, макар и подобен на CD начин за кодиране на информацията. По-различен и по-надежден е и кодът за корекция на грешките, така дискът се влияе по-слабо от надрасквания и други външни въздействия.
В момента DVD стандартът е масово разпространен и достъпен. Използва се главно за разпространение на филми и мултимедия. За разлика от обикновения CD диск, DVD носителят е защитен с допълнителни технологии срещу презапис и пиратско разпространение, като DVD Region Code, CSS (Content Scrambling System) и др. Поради бума на информационния обмен са създадени нови HD-DVD (High Definition DVD) и BD (BlueRay Disc) технологии, които тепърва набират скорост, но едва ли ще изместят скоро DVD стандарта. В момента масово се продават устройства както за четене на DVD дискове, DVD плейъри, така и за записване, както за компютри, така и за системи за домашно кино.
Според физическия формат DVD дисковете се делят на следните типове: DVD-ROM, DVD-R, DVD-RW, DVD-RAM, DVD+R, DVD+RW, като почти всички нови устройства на пазара могат да разчитат всеки един от горе изброените типове носители (повечето домашни DVD плейъри не могат да четат DVD-RAM). Според информацията, която съдържат, DVD дисковете се подразделят на DVD-Video, DVD-Audio или DVD-ROM (за данни).
DVD-Video е логически формат за съхранение на аудио-видео информация върху DVD носител.
Този формат позволява върху един диск да се запишат до 8 писти цифров звук, което съответно означава, че съпровождащото филма озвучаване може да бъде на 8 различни езика, макар че в Европа са най- разпространени дискове с 2 или 3 (рядко 4) езика. DVD-Video форматът също позволява върху един диск да бъдат съхранени субтитри до 32 езика, многоезични заглавия, автоматично разклоняване на материала за множество сюжетни линии или възрастови ограничения, както и менюта и най-различни интерактивни характеристики.
Регионално кодиране
В резултат на споразумения между компаниите производители и разпространители на филми е въведено регионално кодиране за DVD-Video формата. Регионалното кодиране е проектирано така, че филм пуснат в продажба на един пазар не може да се гледа в друг район, където филмът все още не е пуснат в търговската мрежа. Регионалните кодове се състоят само от един байт информация, който се чете от плейъра и се проверява дали дискът може да се възпроизведе в региона, където въпросният плейър се разпространява. Регионалните кодове са задължителни за производителя на диска. Съответните дискове трябва да се продават само в региона, за който са лицензирани. ”Пиратските” DVD най-често нямат регионален код, т.е те са с код ALL, което обаче не означава, че дискове с код ALL са пиратски.
DVD светът е разделен на 6 региона, като върху дисковете (обложката) задължително има стилизирано изображение на земното кълбо със съответното число. В някои случаи дискът е изработен така, че да може да се възпроизвежда в повече от един регион или във всички региони. Тогава върху диска (обложката) има изображение на земното кълбо с думата "ALL" (всички) региони.
Регионите са :
1. САЩ, Канада
2. Европа, Япония, ЮАР, Средният изток. В този регион влиза и България
3.Югоизточна Азия, Източна Азия
4. Австралия, Нова Зеландия, Океания, Централна Америка, Южна Америка, Карибите
5. Държавите на бившият Съветски Съюз, Индия, Африка, Северна Корея, Монголия
6. Китай
С все по-масовото навлизане в употреба на преносимите компютри (лаптопи) регионалното кодиране на филмите сериозно ограничават крайния потребител. Производителите на лаптопи и четящи устройства не се отказват от регионалното кодиране, с което преносимите компютри стават по-малко фукнционални по отношение на възможността на потребителя да гледа DVD филми. Постигнатото съгласие между компаниите производители и разпространители на филми и производителите на компютри силно ощетява правата на потребителите.
CD-RW
CD-RW (англ. Compact Disc-ReWritable) е вид компактдиск, позволяващ многократен запис и изтриване на данни. Техническата спецификация на формата CD-RW е описана в стандарта Orange Book- Part III. По време на разработването си този формат се е наричал CD-E (CD-Erasable).
Първите дискове CD-RW са произведени през 1996 г. от фирмите Philips, Sony, Hewlett-Packard, Mitsubishi Chemical Corp. и Ricoh, и са съдържали до 650 MB информация. По-новите дискове съдържат 700МВ. По правило CD-ROM устройствата произведени преди 1997 г. не са могли да четат тези дискове, главно поради по-ниската им отражателна способност. За записа им се използуват CD-RW записвачки, които записват и CD-R. Всички DVD записвачки също записват CD-RW дискове.
CD-RW дисковете, наподобяват по структура много на CD-R дисковете, но при тях записващия слой се състои от специална сплав, обикновено – сребро, индий, антимон и телур (AgInSbTe). Първоначално тази сплав е поликристална и има по-висока отражателна способност. В процеса на запис слоят се загрява от лазерен лъч с висока мощност до темератури от порядъка на 500-700°С. Това води до стопяване на материала и преминаването му в аморфно състояние, а с това и намаляване на отражателната способност. Така засветените участъци, подобно на CD-R диска представляват питовете (питове са вдлъбнатинките на компактдиска), докато незасветените учасъци – ландовете (площадките между питовете).
При четене мощността на лазерния лъч е много по-малка и не разрушава записаната информация. При изтриване аморфният материал се загрява до по-ниски температури от порядъка на 200°С, при което той не се стопява, а преминава от аморфно в поликристално състояние, като отново се увеличава отражателната му способност. Поради по-малката прозрачност на този материал отражателната способност не надвишава 15-25%. Това, както и по-ниските нива на ВЧ (HF) сигналите прави CD-RW дисковете неотговарящи на стандартите за CD и CD-R - “Red Book” и “Orange Book” Part II. Това изисква много по-чувствителна оптика на четящите устройства и е причина за недобрата съвместимост на тези дискове с всички CD устройства.
Както при CD-R диска и тук записът се прави на отделни сесии, като след всяка от тях може да се добавя следваща, докато се запълни целия диск. След това диска може да се изтрие напълно и е готов да се записва отново. По данни на производителите тази технология позволява до 1000 пъти презапис без загуба на данните. Изтриването става по два начина: пълно или бързо изтриване. Пълното изтриване е по-бавно, но осигурява конфиденциалност на изтритата информация. При бързото изтриване се заличават само мета данните. Така е възможно с помощта на специални програми да се възстанови “изтритата информация”. Важна разлика между CD-R и CD-RW дисковете е, че възстановеното (след изтриване) поликристално състояние на материала деградира постепенно до аморфно от само себе си и губи записаната впоследствие информация. По тази причина CD-RW дисковете не са пригодни за дълготрайно архивиране.
Както при CD-R така и при CD-RW диска е възможна технологията на запис packet writing, правеща записа (но не и изтриването) на диска подобен на външен вид на записа върху флопи-диск. За тази цел са разработени софтуерни програми като Roxio DirectCD, Nero AG InCD, Sonic Solutions Drive Letter Access. Многократния презапис по този начин е ограничен поради това че форматираните CD-RW изглежда деградират по-бързо от неформатираните (виж en.wikipedia.org - "packet writing", "DirectCD" и др. статии).
Първоначално се е смятало, че с презапиваемите дискове ще може да се работи като с големи дискети - да се добавят и трият файлове и папки по произволен начин. Разработена е съответна технология, наречена DirectCD. На по-старичките CD RW дискове се кипреха надписи: „DirectCD Formated“. Но, тази технология не заработи на практика, след неколкократно триене и записване на данни диска губеше информацията, а много често поставянето му в CD устройството водеше до забиване на компютъра. Поради което тази технология отпадна, и презаписваемите дискове се записват като обикновени мултисесийни записваеми дискове, но в един момент може да се изтрият и да се почне отначало.
CD-R
CD-R е вид компактдиск, който позволява еднократен запис на музика или данни в произволен логически формат, съвместим с някой от стандартите за CD. Физическият и логически формат на CD-R диска е описан в стандарта Orange Book Part II. CD-R дисковете са разработени от японската фирма Taiyo Yuden. Първите дискове излизат на пазара през 1994, а създателят на първите записвачки е Yamaha.
Дисковете за еднократен запис CD-R се различават от обикновените CD по това, че имат допълнителен слой, нанесен между пластмасовата подложка и металния отразяващ слой. Този слой представлява органично багрило на основата на цианови, фталоцианови или азо-съединения. Циановите багрила за запис са създадени и патентовани от Taiyo Yuden, фталоциановите - от швейцарската фирма Ciba, а азо-багрилата - от Mitsubishi Chemical.
При запис, вследствие загряването на допълнителния слой с помощта на лазерно лъчение, се извършват необратими химически промени в него, като се променя както геометричният размер на загрятото петно, така и отражателната способност на диска в тази точка. На това място се образува маркер (пит), който може да се прочете от четящата глава в следствие на променената си отражателна способност. За разлика от обикновените CD, тук отражателният метален слой не е от алуминий, а от сребро или злато поради по-добрата им отражателна способност и химическа устойчивост.
Вследствие на голямата химическа агресивност на органичното багрило, процесът на стареене на CD-R диска е по-ускорен в сравнение с обикновените CD. За оценка трайността на различните видове компактдискове се използуват климатични тестове (тестове за ускорено стареене). От резултатите, получени с тях, може да се направи прогноза за трайността на записаната информация в абсолютно измерение, но заключенията за относителната трайност на дисковете с различни формати (CD, CD-R, CD-RW, DVD, DVD-R и др.), произведени по различни технологии и с различни материали, са много по-достоверни. Оказва се че CD са по трайни от CD-R, те от своя страна са по-трайни от CD-RW. Също DVD е по-трайно от DVD-R и т.н. Тук трябва да споменем, че обещанията на някои фирми-производители за трайност на дисковете до няколко десетки години са леко преувеличени ( това може да е вярно за "матричните" CD и DVD). Някои материали за производсто на CD-R, както и неподходящи (дори "нормални") условия за съхранение могат силно да редуцират срока им на годност.
Компактдиск- обща информация
Абревиатурата „CD-ROM“ означава „Compact Disk Read Only Memory“ и означава компактдиск като носител на информация за широко използване (за разлика от аудио-компактдиска, CD). CD-ROM често погрешно се нарича CD-ROM устройството за четене на компактдискове.
Компактдискът е създаден през 1979 г. от компаниите Philips и Sony. Във Philips е разработен общият процес на производство, като е използвана тяхната по-ранна технологияLaserdisc. Sony на свой ред, работи над метода за корекция на грешките. През 1982 г. започва масовото производство на компактдискове в завода в г. Лангенхаген край Хановер в Германия. Значителен принос в популяризирането на компактдисковете внасят Microsoft и Apple Computer. Джон Скали, тогавашният CEO на Apple Computer, през 1987 г. казва, че компактдисковете ще направят революция в света на персоналните компютри.
Компактдискът се изработва от поликарбонат с дебелина 1,2 mm, покрит с много тънък слой алуминий (в началото се е използвало злато) със защитно покритие от лак, върху който обикновено се отпечатва етикетът. Затова, въпреки разпространеното мнение за обратното, компактдискът никога не трябва да се поставя обърнат (т. е. с етикета надолу), тъй като отражаващият алуминиев слой, на който именно се съхраняват данните, отдолу е защитен, както беше казано по-горе, с 1,2-милиметров слой от поликарбонат, а отгоре — само с тънък слой лак (5-10 µm).
Обикновено компактдискът е с диаметър 12 cm и в първите години на производство е събирал до 650 мегабайта информация (или 74 минути аудиозапис). Смята се, че разработчиците са сметнали обема така, че на диска да се събере Деветата симфония на Бетховен, продължаваща именно 74 минути. Впоследствие все по-голямо разпространение получават дискове с обем 700 мегабайта (80 минути аудиозапис). Срещат се и носители с обем 800 мегабайта (90 минути) и даже повече, обаче те може и да не се четат от някои устройства за компактдискове. Съществуват също мини-CD-та (да не се бъркат с мини-дисковете) с диаметър 8 cm, на които се събират около 140 МB данни или 21 минути аудиозапис, както и CD с форма, напомняща кредитна карта (т. нар. диск-визитка).
Форматът за съхранение на данните на диска, известен като „Червена книга“ („Red Book“ (да не се бърка с Червената книга в обичайния смисъл), е бил разработен от компанията Philips. В съответствие с този формат на компактдиска може да се записва звук в два канала с 16-битова импулсно-кодова модулация (PCM) и с честота на дискретизация 44,1 kHz. Благодарение на корекцията на грешките с помощта на кода на Рид-Соломон, малки надрасквания не влияят на прочитането на диска. Philips също притежава всички права върху знака „Compact disk digital audio“, който се отпечатва на дисковете.
Информацията на диска се записва във вид на спирална пътечка чрез т. нар. питове (ямички, вдлъбнатини), издълбавани в поликарбонатния слой. Всеки пит е голям примерно 125 nm на дълбочина и 500 nm на широчина. Дължината на пита варира от 850 nm до 3,5 µm. Разстоянието между съседните пътечки на спиралата е 1,5 µm. Всъщност по стандарт това разстояние варира от 1,5 до 1,7 микрона. Вие може да срещнете пълната гама 1,5-1,7 µm при аудио CD, докато при 74 минутния CD-R то е 1,6 µm, а при 80 минутния CD-R - 1,5 µm. Данните от диска се четат с помощта на лазерен лъч с дължина на вълната 780 nm, който минава през поликарбонатния слой, отразява се от алуминиевото покритие и се улавя от фотодиод. Лъчът на лазера образува върху отражателния слой петно с диаметър примерно 1,5 µm. Тъй като дискът се чете от долната страна, всеки пит изглежда за лазера като възвишение. Местата, където такива възвишения отсъстват, се наричат площадки (land).
За да си представим нагледно отношението между размерите на диска и пита, нека си представим, че компактдискът е голям колкото стадион; тогава питът би бил с размерите примерно на песъчинка.
Светлината от лазера, ако попадне на площадка, се отразява и се улавя от фотодиода. Ако пък светлината попадне на възвишение, тя претърпява интерференция със светлината, отразена от площадката около възвишението и не се отразява. Този ефект се получава вследствие на факта, че височината на всяко възвишение е равна на една четвърт от дължината на вълната на светлината на лазера, което води до разлика във фазите, равна на половината от дължината на вълната, между светлината, отразена от площадката, и светлината, отразена от възвишението.
Компактдисковете биват „обикновени“ CD (щамповани на производствената линия), за еднократен запис CD-R и за многократен запис CD-RW. Дисковете от последните два типа са предназначени за запис в домашни условия на специални записващи устройства за компактдискове. В някои CD-плейъри и музикални уредби такива дискове може да не се четат (в последно време всички производители на битови музикални уредби и CD-плейъри включват в своите устройства поддръжка на четенето на записваеми дискове).
Скоростта на четене/запис на CD се посочва като кратна на 150 KB/s, т. е. (например) устройство с означена скорост 48х осигурява максимална скорост на четене (или запис) на дисковете, равна на 48 × 150 = 7200 KB/s (7,03 МB/s).
Спецификацията на компактдисковете не предвижда никакъв механизъм за защита срещу копиране — дисковете може свободно да се размножават и възпроизвеждат. Обаче от 2002 г. насам различни звукозаписни компании започнаха да предприемат опити да създадат компактдиск, защитен срещу копиране. Същността на почти всички методи се свежда до нарочно внасяне на грешки в данните, записвани на диска, и то така, че на домашен CD-плейър или музикална уредба дискът да се чете, но на компютър — не. В резултат се получава „игра на котка с мишка“: такива дискове се четат далеч не на всички битови плейъри, а на някои компютри се четат, появява се програмно осигуряване, позволяващо да се копират даже защитени дискове и т. н. Звукозаписната индустрия, обаче, не се предава и продължава да пробва все нови и нови методи.
Philips заяви, че на подобни дискове, несъответстващи на спецификациите на „Червената Книга“, се забранява да се поставя знакът „Compact disk digital audio“.
Laserdisc
Laserdisc (LD) е исторически първият оптичен диск използван главно за възпроизвеждане на видео в домашни условия.
През 1959 г. Дейвид Пол Грег изобретява прозрачен оптичен диск (работещ на преминаване на светлината) и го патентова през 1961 и 1969. Музикалната компания MCA (Music Corporation of America) първа придобива права над патента. През 1969 Philips разработва диск, който работи на отражение. Това му дава много предимства пред диска на Грег и подпомага неговата комерсиализация. За тази цел фирмите Philips и MCA обединяват своите усилия. Така първата демонстрация на видео-диска (LD) става факт през 1972 г. Първите LD излизат на пазара през 1978, две години след появата на VHS касетите и четири години преди компактдиска. Производител на дисковете е MCA, а на плейърите - Philips.
От придобиването на патента MCA поставя лого "DiscoVision" на своите дискове. През 1978 г. Pioneer Electronics също започва производство на дискове и плейъри под името "Laser Videodisc", което впоследствие през "LaserDisc" се редуцира до "Laserdisc", което е официалното име на формата.
Според оценка от 1998, около 2% (приблизително 2 милиона) от домакинствата в САЩ притежават LD плейъри .[1] За сравнение през 1999 плейъри имат около 10% от домакинствата в Япония, където LD е по-широко застъпен.[2] В Европа този формат си остава рядкост.
С навлизането на DVD, както в САЩ, така и в Япония Laserdisc е напълно изместен и днес вече неговото производство е спряно. Последните LD са произведени през 2000 в САЩ и през 2001 в Япония.
LD се състоят от две пластмасови подложки, произведени чрез шприцване под налягане с отложен на тях метален отражателен слой и залепени една към друга с лепило. Тази технология, разработена от Philips е основа на производството и на излезлия по-късно компактдиск.
Най-често LD е с диаметър 30 см (около 12 инча), но има дискове с диаметър съответно 20 и 12 см. Дисковете са двустранни, четат се последователно от едната и другата страна, така обема на съхранената информация се удвоява.
Един 30-сантиметров диск Standart Play съдържа 30 мин. NTSC видео на една повърхност (или 36 мин. PAL). Extended Play дисковете съдържат съответно 60 мин. NTSC или 64 мин. PAL видео. Кодирането на видеосигнала е изцяло аналогово (YUV или composed video). При първите дискове аудио-сигнала също е аналогов, по-късно се появява възможност и за цифрово кодиране. За тази цел се използва PCM (Pulse Code Modulation), така озвучаването е с качеството на компактдиск.
Неудобство при LD е необходимостта по средата на филма диска да се извади и да се обърне ръчно от другата страна. Това се избягва при по-модерните плейъри, където четящата глава се премества от едната към другата повърхност на диска, което разбира се оскъпява и без това скъпите устройства.
Какво е "Оптичен диск" ?
Оптичните дискове от групата на CD и DVD, както и техните наследници HD DVD (High Definition DVD) и BD (Blu-ray Disk) са с външен диаметър 120 мм, централен отвор 15 мм и дебелина 1,2 мм. Мини-вариантите им са с външен диаметър 80 мм, като другите размери се запазват. Съществуват оптични дискове (магнитооптични и др.) с размер 130 мм (5,25 инча), както и такива с размер под 80 мм (MiniDisc на Sony и други по-нови модели). Съществуват и компактдискове с формата на визитна картичка.
Някои модели се съхраняват в кутийка подобно на гъвкав магнитен диск 3,5 инча. Тя служи за предпазване на диска и информацията върху него от запрашаване и надраскване. Дискът се поставя в записващо-четящото устройство с тази кутийка, която е снабдена с плъзгаща се вратичка — последната се отваря автоматично при поставяне на диска в устройството.
Кодирането на информацията върху диска е цифрово (с изключение на Laserdisc). При дисковете с предварителен запис (CD, DVD и др.) това става с помощта на поредица от площадки и ямки (питове), които образуват релеф със строго определена геометрия и имат съответно по-висока и по-ниска отражателна способност. При записваемите дискове (CD-R, CD-RW и др.) такъв релеф няма. В процеса на запис (загряване с лазерен лъч) се образуват микроскопични области (маркери, питове), които аналогично имат по-ниска отражателна способност от обкръжаващата повърхност. Изключение правят магнитооптичните дискове (CD-MO, MiniDisc и др.), където маркерите имат обратна поляризация на намагнитването.
Четенето на информацията с редки изключения се осъществява от страната на подложката (през подложката), която трябва да бъде прозрачна за използваната дължина на вълната на лазерния лъч. За четене се използва отразения от диска сигнал, затова отражателната способност на диска се увеличава от отложения върху подложката метален слой. Върху него обикновено има защитен слой от лак и етикет (изображение).
Дискове като CD и DVD5 имат един информационен слой, DVD9 и DVD10 имат по два информационни слоя, DVD14 и DVD18 и други по-нови модели имат по три или повече слоя. Това се прави с цел върху един диск да се съхрани повече количество информация. Новите HD-DVD и Blu-ray диск съдържат съответно по 15 и 25 гигабайта (двуслойните варианти съответно 30 и 50 GB). С бума на информационните технологии се наблюдава бум и при разработките на нови видове оптични дискове. Вече има съобщения за нови поколения дискове, които на няколко информационни слоя могат да съхранят до 100 и повече гигабайта данни върху един носител.